Да бъдеш или да не бъдеш - идентичност и граници

Да бъдеш или да не бъдеш

„Да бъдеш или да не бъдеш” – във всеки от нас живее Шекспировият Хамлет, който си задава този въпрос. Защо колебанията и терзанията на един герой от преди пет века, винаги ще звучат актуално? Какво кара човек да търси себе си и да иска да бъде автентичен? Какво представлява идентичността и защо е толкова важна за всеки човек?

Думата идентичност произхожда от латинското identitas, с корен idem, което означава „тъждествено”. Идентичността е „чувство за самотъждественост и непрекъснатост” във времето и пространството според германския психолог и психоаналитик Ерик Ериксън, който е автор на една от най-популярните теории за развитието на личността.

Когато успеем да изградим своята идентичност, ние имаме усещането, че сме постигнали цялостност, че сме свързани с другите и същевременно се различаваме от тях, чувстваме се устойчиви и уверени, имаме по-силно чувство за смисъл, благополучие и цел, по-лесно задоволяваме най-висшите си потребности - от себеизразяване и себереализация. 

И обратното - невъзможността да постигнем истинския си Аз е съпроводено от нарушения в интегритета и независимостта на личността, което пък е предпоставка за различни здравословни проблеми. 

Аз не съм странен, шантав, откачен или луд. Просто моята реалност е различна от твоята.

„Алиса в страната на чудесата” на Луис Карол, от където е този цитат, е едно от най-популярните художествени произведения, посветени на темата за търсене на идентичност. И не е случайно, че главната героиня Алиса е в юношеска възраст. Идентичността се развива най-интензивно през периода на юношеството, когато се извършват редица вътрешни трансформации, смята Ерик Ериксън. Когато навлезем в тийнейджърска възраст, благодарение на новоразвитите ни умения да мислим абстрактно, започваме да си задаваме въпросите „Кой съм аз?”, „Къде намирам себе си в света?“, „Какъв искам да бъда?”, „С какво се идентифицирам?“.

Често за да открием отговорите, имаме нужда от значително изследване. Обикновено разглеждаме историята на собствения си живот, психологическите ни характеристики, социалното ни положение и взаимоотношения, възприемания ни потенциал за развитие и не на последно място – образа на физическото ни тяло. 

За да открием идентичност, която ни върши работа, през пубертета сме отворени към всякакъв вид експерименти. Но тъй като процесът на изследване може да е свързан с вътрешни терзания и да не е особено приятен, някои тийнейджъри го съкращават като приемат готова идентичност – на някоя група, на родителите, приятелите, на влиятелни личности.

Ако не поемем предизвикателството и не успеем да изградим своята идентичност обаче, според Ериксън се стига до „криза на идентичността” или така наречената „дифузна идентичност”, при която е налице честа смяна на ролите, чувство за малоценност, обърканост по отношение на себе си и своето място в живота, неяснота относно бъдещето. 

Истински “Аз” или Фалшив “Аз”

Индивидът, който приема чужда идентичност като своя според английския психоаналитик Доналд Уиникът се нарича „Фалшив Аз”. Неговото поведение не е в съответствие с ценностите и нуждите му, а в унисон с очакванията на останалите. Живее с маска и се представя като добре възпитан и вежлив, но реално изпитва сериозно емоционално страдание, чувства се празен, мъртъв, неистински.

„Истинският Аз” пък е този, който се чувства жив и автентичен, изразява себе си спонтанно и свободно, в контакт е с другите и със собственото си тяло и неговите процеси. Според Уиникът автентичният Аз е много важна част от умственото и емоционално благополучие на човека и играе съществена роля за креативността. Само верният на себе си  Аз може да е съзидателен, творчески и да се чувства истински, което е съществено за живеенето. 

Хората се раждат без ясно изградена идея за себе си и трябва да търсят усещането за автентичност, докато израстват. Доколко ще изградим нашия Аз като фалшив или истински, зависи до голяма степен от преживяванията ни като бебета и деца, казва Уиникът. Автентичният Аз е възможен, само ако като малки сме се чувствали сигурни и приети, когато сме изразявали спонтанно нашите нужди и чувства.

Едно дете не се чувства свободно да изразява себе си, ако изпитва страх, че това може да доведе до загуба на връзка с хората, които се грижат за него. За да се впише, то се приспособява към изискванията на тези, от които зависи и е принудено да приеме за своя идентичност определението, което те му дават. Често хора с такава адаптация имат много силен вътрешен критик, свръхчувствителни са към критика и си представят бъдещи критики. Обикновено губят и естествената си жизненост и спонтанност поради силата на вътрешното си убеждение „нещо не е наред с мен“.

	Известната картина на Пикасо показва двете идентичности, които някои от нас носят. Едната, която показваме пред света, и другата, която разкриваме само пред огледалото.
„Момиче пред огледалото”, Пабло Пикасо

Аз съм аз, заради теб

Според Гещалт психотерапията Аз-ът може да бъде описан и разбран единствено през призмата на взаимодействието му с другия/другите.

Всеки от нас има нужда от принадлежност и идентифицирането ни с определена група оказва най-голямо влияние върху нашето самосъзнание. Това може да е семейството, приятелския кръг, общността, професионалната група, пола, националността и др. Колкото по-стабилна и сплотена е тази група, толкова по-голям ресурс е тя за нас и толкова по-голяма подкрепа получаваме от нея. И същевременно, както Гордън Уилър отбелязва, кризата в идентичността на индивида, ще е толкова по-голяма, ако нещо сериозно разклати тази система. Обикновено придържането или непридържането към ценностите и социалния код на тези групи, е основание за подкрепа или съответно на липса на подкрепа, която от своя страна се преживява като срам или заплаха от срам. Срамът капсулира личната идентичност с преживявания на унижение, слабост, неадекватност, а социалната – с вярването „не съм достоен да принадлежа към човешката общност“.

Видове идентичност: личностна (Его) идентичност, полова идентичност, семейна идентичност, професионална идентичност, национална идентичност, етно идентичност, религиозна идентичност. 

Аз съм с теб, но си оставам Аз

Личните граници са тези, които ни помагат да се отделим до известна степен от системите, в които принадлежим в процеса на израстване, за да поддържаме надежно чувство на индивидуална идентичност в зряла възраст. Те са границата на взаимодействие и задават от една страна мястото, където индивидът свършва и започва другия, а от друга страна – ограниченията на самия контакт и контекста, в който той се случва. 

Понякога границите се преживяват като непробиваема стена, друг път може да „експлоадират“ от наситеност. Могат да са усетени като ясни или смътни. Когато няма ясни граници например, се оценява само еднаквостта, а липсва осъзнатостта за индивидуалните различия, които всъщност правят контакта разнообразен и интересен. Най-ясно очертание на личните граници дава отговорността, а именно „кое е в полето на моята отговорност?“, „кое е чужда отговорност?“ и „кое е отвъд полето на човешките отговорности?“.

Вътрешният маркер за нарушаване на границите, когато те вече са изградени, най-често е гневът. Той може да показва на човек, че заобикалящата го среда навлиза твърде рязко и неправомерно в личното му поле. Това става под формата на резки шумове и други остри стимулации на сетивата, под формата на натиск от нечие чуждо желание, помощ, очакване. Тук може да срещнете трудност да кажете „не“ по начин, по който да бъдете чути.

Друг път гневът се възбужда, когато човек не си позволява да заеме пространството, което му се полага. В тази ситуация имате нужда да се изявите, да изкажете мнение или позиция, а не си го позволявате, поради различни страхове и убеждения като например „не е редно да говоря“, „не заслужавам“, „не мога“ и т.н. 

Понякога навлизаме неправомерно в чуждите граници от желание да помогнем или да контролираме ситуацията, или просто да се освободим от неприятни усещания и емоции.

Гранично личностно разстройство

Проблемите на идентичността и липсата на чувство за себе си са сред основните симптоми на хората с гранично личностно разстройство. Те споделят, че нямат представа кои са или в какво вярват, а понякога дори се чувстват несъществуващи. Често са израснали в хаотична и несигурна среда, където са получавали непредсказуеми реакции и дори такива, които предизвикват страх, което им е попречило да развият силно и стабилно чувство за идентичност. 

Определят се като хамелеони по отношение на идентичността си – променят своето поведение, мисли и чувства в зависимост от обстоятелствата и какво мислят, че другите искат от тях. Това до известна степен е нормално за всички хора, но при страдащите от гранично разстройство промяната е много по-голяма. При тях вътрешните преживявания и външните действия не са последователни, което допълнително затруднява формирането на съгласувано чувство за себе си.

Друг основен симптом е трудността да се създават и поддържат здравословни лични граници, поради което тези хора имат трудности в междуличностните си взаимоотношения. Емоционална нестабилност, импулсивно поведение и черно-бяло мислене са също характерни за хората с гранично личностно разстройство. 

Принцеса Даяна е пример за безупречен публичен образ в съчетание със силни вътрешни колебания за своята идентичност. Тя впечатлява външния свят със своя интелект, емпатия, чувство за хумор и в същото време, когато е насаме, изпитва силно чувство за неадекватност и самота. Резките смени на настроенията и емоционалните бури, през които преминава, неведнъж са смущавали хората от най-близкото й обкръжение, но заради заслепяващото й представяне пред публика, никой от нейните приятели и роднини не може да допусне, че тя има сериозен проблем, което е много характерно вярване за граничното личностно разстройство. Според специалистите Даяна притежава всички симптоми на това трудно уловимо психологическо заболяване: нестабилен Аз-образ, резки промени в настроенията; страх от отхвърляне и изоставяне; невъзможност да се поддържат взаимоотношения; хронично чувство на самота, скука, празнота; депресия; импулсивно поведение; склонност към преяждане и самонараняване. 

Кога да потърсим помощ?

Когато имаме усещането, че поведението ни не отговаря на нашите автентични потребности и желания и не ни удовлетворява. Когато имаме фрагментирана представа за себе си и своите роли и ни е трудно да се видим като едно цяло, обединяващо нашия минал опит, настояще и бъдеще. Когато чувстваме, че сме загубили своята спонтанност и ни е трудно да предприемаме действия. Или когато сме в непрекъснато правене и напрежение от започване на нещо ново, без да можем да се откъснем, да се успокоим, да си дадем време да осмислим и интегрираме постигнатото. 

Ако непрекъснато сме недоволни от другите и от себе си и не можем да се зарадваме на нито едно свое постижение. Ако се чувстваме през повечето време невидими, неразбрани, неоценени или пък обратното - наблюдавани, преценявани, критикувани. Ако контактът с другите води до непрекъснато напрежение и недоразумения и вечно усещане за отхвърляне. Ако чувстваме, че не можем да се впишем в нито едно обкръжение и никъде не се чувстваме на мястото си. 

Ако имаме екстремно мислене и сме способни да видим само крайностите на нещата и всяка мисъл или ситуация се свежда до черно или бяло, добро или лошо, всичко или нищо. Ако често имаме свръхреакции и сме твърде емоционални. 

Ако непрекъснато преследваме неуловимата си идея за съвършенство във всяка област на живота си и вечно се чувстваме, че сме се провалили, защото не можем да достигнем собствените си екстремни стандарти.

Всичко това води до трайни чувства на неуспех, неадекватност, безнадеждност, тъга, самота и за да можем да се справим с тях, трябва да потърсим помощ. 

Как психотерапията помага?

Терапията дава възможност да разгледаме от всички страни това, което знаем за себе си и в което вярваме, че сме. Помага ни да се срещнем със страховете си и ограничаващите ни вярвания за себе си. Задно с психотерапевта може да се научим да се приемаме и да уважаваме собствената си личност и граници, което естествено ще доведе до уважение и зачитане на другия и неговите граници.

Психотерапията ни дава възможност да изградим един по-пълен и завършен образ за нас самите. Да се разделим с представи, които сме приели наготово от важните за нас хора в миналото, и да формираме една по-актуална и реална представа за себе си. Да видим своите ограничения и ресурси. Да интегрираме различните си образи в различните периоди от живота си. Да имаме последователно и единно чувство за себе си и в същото време да имаме съзнанието, че се променяме непрекъснато, заедно със средата, в която се намираме и с която сме в непрекъснат контакт.