Наложените предпазни мерки и ограниченията за излизане от домовете ни в началото на пандемията отнеха значителна част от свободата ни. Обичайните ни рутини и отговорности вътре в семейството бяха нарушени. Заедно с това повишената несигурност, финансовият стрес и тежестта от прекомерните грижи за хигиената снишиха прозореца ни на толерантност. За мнозина тази пандемична ситуация отвори стари рани и доведе до ежедневни конфликти у дома. Вследствие много деца станаха част от обтегнати семейни взаимоотношения, без да имат възможността да намерят утеха и подкрепа във външния свят.
Начинът, по който конкретни взаимоотношения и поведенчески практики се проявяват в рамките на едно домакинство, често варира, като закономерността и честотата на тези взаимоотношения формират сърцевината на семейната динамика (Harkonen, 2017). Всяко семейство изгражда своя собствена уникална динамика, която влияе върху начина, по който членовете на семейството възприемат себе си и се отнасят един към друг, както и към хората извън него. Върху тази динамика влияят няколко фактора - отношенията между родителите, личностните черти на всеки един член, различни знакови събития (развод, смърт, безработица), културата и етническата принадлежност на членовете на семейството (включително вярванията за половите роли). Списъкът може да бъде безкраен и не е изненада, че наличието на открита, подкрепяща среда, в която децата да бъдат отглеждани, е по-скоро изключение, отколкото норма.
Важно е да приемем, че перфектният родител или перфектното семейство не съществуват. Родителите са хора с недостатъци, както всички други и изпитват притеснения и несигурности в определени ситуации. Повечето деца придобиват способността да се справят с някои случайни гневни изблици от страна на родителя, стига през останалото време да срещат загриженост и разбиране.
При така наречените „функционални“ семейства, родителите се стремят да създадат среда, в която всеки да се чувства сигурен, изслушан, обичан и уважаван. Тези домове често се характеризират с ниска честота на конфликтни ситуации и с високи нива на подкрепа и отворена комуникация (Shaw, 2014). Това помага на децата да се ориентират по-добре при евентуални физически, емоционални и социални затруднения, когато са все още малки, което оставя трайно въздействие и след преминаването им в зряла възраст.
От друга страна, израстването в нефункционално семейство може да причини на децата емоционални травми, които да оказват въздействие през целия им живот. Неблагоприятни семейни среди могат да включват следното (Hall, 2017):
Агресия: Поведения, включващи демонстриране на унижение, надмощие, лъжи и контрол.
Ограничена привързаност: Липсата на физически или словесни потвърждения на любов, съпричастност и ограничено време, прекарано заедно.
Пренебрежение: Липса на достатъчно внимание един към друг и усещане на дискомфорт между членовете на семейството.
Пристрастяване: Родители, които имат зависимости, свързани с работа, наркотици, алкохол, секс или хазарт.
Насилие: Заплахи и прилагане на физическо или сексуално насилие.
Докато децата растат, семейството представлява тяхната единствена реалност. Без родителите си децата обикновено се чувстват необичани, незащитени, необгрижени и несигурни, живеейки в постоянно състояние на страх, че няма да могат да оцелеят сами. В тази връзка децата са принудени винаги да се адаптират към поведението на своите родители, дори когато то е нестабилно, непредсказуемо и нездравословно спрямо децата (Nelson, 2019).
За съжаление, децата не притежават нужния капацитет да осъзнават и вербализират напълно преживяванията си, както и да разграничават здравословното от нездравословно поведение на своите родители. Тъкмо обратното - често те са склонни да интерпретират дадена ситуация по начин, по който тя да се впише в представите им за нормалност, като с това допълнително засилват дисфункционалността на семейната динамика (напр. „Не, не са ме били. Само получих шамар.“ или „Баща ми не е агресивен, това е просто част от неговия характер.“). Децата често са способни и да поемат отговорност за причиненото насилие, за да отговори дадената ситуация на представата им за реалност. Колкото повече се случва това напасване, толкова по-голяма е вероятността те да развият нереалистична идентичност и негативна самооценка (напр. „Заслужих си го. Не бях достатъчно добро дете.“).
През годините на порастване децата формират определени вярвания, които пренасят в зрялата си възраст. Тези вярвания са повлияни от действията и изказванията на техните родители и често биват приети за норма, например „децата трябва да уважават родителите си на всяка цена“, „това е моят и единственият начин“ или „мнението на децата не трябва да бъде зачитано“. Подобни убеждения формират почвата, от която се разраства токсичното поведение, като в повечето случаи те са формулирани като съвети, изразени чрез думи като „трябва“, „нужно е“ и „препоръчително се“.
Такива ясно изказани и утвърдени убеждения могат да бъдат донякъде гъвкави, но трудно могат да бъдат преборени изцяло. Например родителското убеждение, че разводът е грешен, може да задържи една дъщеря в неблагоприятен и нещастлив брак, а тя да не се чувства способна да сe противопостави активно на това убеждение. Неизказаните вярвания са още по-сложни за преодоляване. Те съществуват под нашето ниво на осъзнатост и диктуват отношението ни към основни принципи от живота (Gowman, 2018). Най-често произлизат от преживявания в ранната ни детска възраст (напр. как бащата в семейството се отнася към майката) и стимулират вярването в стереотипни идеи като „жените трябва да се подчиняват на мъжете“ или „децата трябва да се жертват за родителите си“.
Подобно на вярванията, съществуват и някои негласни правила, характерни за всяко семейство, които дърпат невидими струни, изисквайки сляпо подчинение, напр. "недейте да имате свой собствен живот, различен от семейния", "не бъдете по-успешни от баща си", "не бъдете по-щастливи от майка си" или „не ме изоставяйте“. Лоялността към нашето семейство ни обвързва с тези вярвания и правила. Често срещано е да има значителна разлика между очакванията и исканията на родителите и това, което децата искат за себе си. За съжаление, нашето подсъзнание често ни подтиска да се подчиняваме на подобни правила, засенчва реалните ни нужди и желания и води до саморазрушително и дефанзивно поведение.
Съществува известна променливост в дисфункционалните семейни взаимоотношения - във видовете, тяхната изостреност и честота на случването им. В различни случаи децата могат да срещнат подобни ситуации:
• Да бъдат принудени да заемат страна в случай на родителски конфликт.
• Да преживяват "изкривяване на реалността" (казаното противоречи на това, което наистина се случва).
• Да бъдат критикувани или игнорирани заради чувствата и мислите си.
• Да имат родители, които са извънредно загрижени/инициативни или отдалечени/пасивни.
• Да им бъдат поставяни прекомерни изисквания относно свободното им време, приятели или поведение — или, обратното, да не получават насоки във връзка с тях.
• Да търпят отказ или преференциално отношение от страна на родителите.
• Да бъдат насърчавани да приемат алкохол/наркотици.
• Да бъдат физически малтретирани.
Насилието и пренебрежението могат да повлияят на способността на децата да се доверяват както на околните, така и на себе си. Често се наблюдава, че децата, които растат в дисфункционални семейства, развиват по-голяма толерантност към хаоса и конфликтните ситуации и с времето започват да ги търсят доброволно и активно, тъй като за тях тази среда представлява „нормалния“ начин на живот.(Lechnyr, 2020).
Децата, ограбени от детството си, трябва да „растат твърде бързо“. В резултат на това те не познават добре своите нужди и срещат трудности, когато трябва да помолят за помощ (Cikanavicious, 2019).
Децата, които са малтретирани емоционално или физически, са по-склонни да се съдят сами за поведението си, да се крият, да лъжат и постоянно да търсят одобрението на околните. Често се страхуват от изоставяне и вярват, че са неспособни, недостатъчно добри или се чувстват изключително самотни и неразбрани. Като възрастните се сблъскват с трудности при формирането на професионални, социални и романтични връзки и се възприемат като твърде покорни или прекалено контролиращи и доминантни в отношенията си (Ubaidi, 2016). За да притъпят чувствата си, могат да злоупотребяват с алкохол, наркотици или да се въвлекат в друго рисково поведение (например безразсъдно шофиране, небезопасен секс) (Watson et al., 2013).
Може би един от най-дългосрочните ефекти на дисфункционалните семейства е, че обикновено децата, които са израснали в такива, продължават да поддържат дисфункционалната динамика, пренасяйки проблемите си в собствените си родителски практики (Bray, 1995). Затова осъзнаването на дисфункционалните модели на нашето минало и как те влияят върху начина, по който мислим и действаме в настоящето, е първата критична стъпка към прекъсване на цикъла:
Назовете своите болезнени или трудни детски преживявания.
Осъзнайте, че имате власт над собствения си живот.
Определете поведения и убеждения, които бихте искали да промените.
Бъдете настойчиви, задайте граници във взаимоотношенията си с другите.
Открийте социалните си ресурси.
Потърсете психологическа подкрепа.
За родители:
Излекувайте се от собствената си травма.
Бъдете мили, честни и открити. Слушайте.
Създайте среда на уважение, безопасност и поверителност.
Бъдете модел за подражание.
Давайте ясни насоки и информация.
Научете се как да се извинявате.
Бъдете внимателни с намеците, сарказма и т.н.
Позволете на децата си да се променят и да растат свободно.
Прилагайте правила, които ръководят поведението им, но не се опитвайте да се намесвате твърде много в техния емоционален и интелектуален свят.
Прекарвайте време заедно.
Потърсете подкрепа.
Превод от английски за hOUR SPACE: Михаела Чурусинова
Comments