Дисфункционални семейства и психологическите ефекти върху децата

Наложените предпазни мерки и ограниченията за излизане от домовете ни в началото на пандемията отнеха значителна част от свободата ни. Обичайните ни рутини и отговорности вътре в семейството бяха нарушени. Заедно с това повишената несигурност, финансовият стрес и тежестта от прекомерните грижи за хигиената снишиха прозореца ни на толерантност. За мнозина тази пандемична ситуация отвори стари рани и доведе до ежедневни конфликти у дома. Вследствие много деца станаха част от обтегнати семейни взаимоотношения, без да имат възможността да намерят утеха и подкрепа във външния свят.
Начинът, по който конкретни взаимоотношения и поведенчески практики се проявяват в рамките на едно домакинство, често варира, като закономерността и честотата на тези взаимоотношения формират сърцевината на семейната динамика (Harkonen, 2017). Всяко семейство изгражда своя собствена уникална динамика, която влияе върху начина, по който членовете на семейството възприемат себе си и се отнасят един към друг, както и към хората извън него. Върху тази динамика влияят няколко фактора - отношенията между родителите, личностните черти на всеки един член, различни знакови събития (развод, смърт, безработица), културата и етническата принадлежност на членовете на семейството (включително вярванията за половите роли). Списъкът може да бъде безкраен и не е изненада, че наличието на открита, подкрепяща среда, в която децата да бъдат отглеждани, е по-скоро изключение, отколкото норма.
Важно е да приемем, че перфектният родител или перфектното семейство не съществуват. Родителите са хора с недостатъци, както всички други и изпитват притеснения и несигурности в определени ситуации. Повечето деца придобиват способността да се справят с някои случайни гневни изблици от страна на родителя, стига през останалото време да срещат загриженост и разбиране.
При така наречените „функционални“ семейства, родителите се стремят да създадат среда, в която всеки да се чувства сигурен, изслушан, обичан и уважаван. Тези домове често се характеризират с ниска честота на конфликтни ситуации и с високи нива на подкрепа и отворена комуникация (Shaw, 2014). Това помага на децата да се ориентират по-добре при евентуални физически, емоционални и социални затруднения, когато са все още малки, което оставя трайно въздействие и след преминаването им в зряла възраст.
От друга страна, израстването в нефункционално семейство може да причини на децата емоционални травми, които да оказват въздействие през целия им живот. Неблагоприятни семейни среди могат да включват следното (Hall, 2017):
Агресия: Поведения, включващи демонстриране на унижение, надмощие, лъжи и контрол.
Ограничена привързаност: Липсата на физически или словесни потвърждения на любов, съпричастност и ограничено време, прекарано заедно.
Пренебрежение: Липса на достатъчно внимание един към друг и усещане на дискомфорт между членовете на семейството.
Пристрастяване: Родители, които имат зависимости, свързани с работа, наркотици, алкохол, секс или хазарт.
Насилие: Заплахи и прилагане на физическо или сексуално насилие.
Докато децата растат, семейството представлява тяхната единствена реалност. Без родителите си децата обикновено се чувстват необичани, незащитени, необгрижени и несигурни, живеейки в постоянно състояние на страх, че няма да могат да оцелеят сами. В тази връзка децата са принудени винаги да се адаптират към поведението на своите родители, дори когато то е нестабилно, непредсказуемо и нездравословно спрямо децата (Nelson, 2019).
За съжаление, децата не притежават нужния капацитет да осъзнават и вербализират напълно преживяванията си, както и да разграничават здравословното от нездравословно поведение на своите родители. Тъкмо обратното - често те са склонни да интерпретират дадена ситуация по начин, по който тя да се впише в представите им за нормалност, като с това допълнително засилват дисфункционалността на семейната динамика (напр. „Не, не са ме били. Само получих шамар.“ или „Баща ми не е агресивен, това е просто част от неговия характер.“). Децата често са способни и да поемат отговорност за причиненото насилие, за да отговори дадената ситуация на представата им за реалност. Колкото повече се случва това напасване, толкова по-голяма е вероятността те да развият нереалистична идентичност и негативна самооценка (напр. „Заслужих си го. Не бях достатъчно добро дете.“).
През годините на порастване децата формират определени вярвания, които пренасят в зрялата си възраст. Тези вярвания са повлияни от действията и изказванията на техните родители и често биват приети за норма, например „децата трябва да уважават родителите си на всяка цена“, „това е моят и единственият начин“ или „мнението на децата не трябва да бъде зачитано“. Подобни убеждения формират почвата, от която се разраства токсичното поведение, като в повечето случаи те са формулирани като съвети, изразени чрез думи като „трябва“, „нужно е“ и „препоръчително се“.
