Когато детето се променя: Как да останем свързани

Наръчник за родители на тийнейджъри

Автор на статията е Маргарита Белоконска, когнитивно-поведенчески и позитивен психотерапевт, член на общността на hOUR SPACE. Материалът е създаден в партньорство с az-jenata.bg и тяхната рубрика "Да си поговорим". Оригиналната статия можете да откриете тук.

Добре дошли в новата реалност

Въпреки че като съвременни родители сме подготвени за множество промени, които се случват в тинейджърска възраст, никой не ни предупреждава за усещането за загуба – загуба на досегашната близост с децата ни, липсата на онова удовлетворение да си необходим и закрилник, и страха, който заема трайно място в сърцата ни.

Тийнейджърът понякога прилича на две напълно различни личности в едно тяло – навън е усмихнат, мил и приятен, а вкъщи  - намусен, мърморещ и непоносим. Юношеството е период на непрекъснато търсене – кой съм аз, какво ме вълнува, мога ли да бъда себе си и все пак да бъда приет от другите. Объркването е почти постоянно…

И все пак – никога не е прекалено късно да изградим по-добри отношения с децата си.

За какво най-често се тревожат тийнейджърите?

За да разберем децата си, първо трябва да научим повече за техния свят - забързан, объркващ и изпълнен с очаквания, които често сякаш не им дават пространство да дишат.

Едно от най-силните притеснения на тинейджърите е дали ще намерят своето място сред връстниците си – дали ще бъдат приети такива, каквито са, или ще останат встрани като аутсайдери. Страхът да не изгубят приятелите си е също толкова осезаем и реален за тях, колкото и всяка друга заплаха.

Друга голяма част от енергията им отива в това да наблюдават как ги възприемат околните – как изглеждат, какво носят, каква прическа имат, дали дрехите им са „правилните“ марки. Момичетата се сблъскват с постоянния натиск да бъдат слаби и привлекателни, докато момчетата се борят с очакването да изглеждат готини и атлетични.

Училището от своя страна носи допълнителен товар – конкуренцията, купищата  домашни и тревогата дали оценките им ще са достатъчно добри и дали това ще гарантира бъдещето, което всички очакват да имат. 

Накрая, но не на последно място, тийнейджърите са изложени на заплахи, от които трудно могат да избягат: насилие, наркотици и всичко онова, с което съвременният свят сблъсква неукрепналата им психика.

Ако не могат да споделят с родителите си – независимо каква е причината за това – усещането им, че са „притиснати до стената“ или сами и изгубени в тази обстановка се засилва.

Изкуството да слушаме

Най-голямото облекчение за тийнейджърите идва, когато ги изслушаме искрено и им дадем пространство да изкажат чувствата си – по този начин им помагаме да ги преработят. Важно е да си припомняме, че в такива моменти те имат нужда не толкова от нашата логика, въпроси и коментари, посочващи грешките им, а от това да бъдат чути.

Разбираемо е, че всеки родител инстинктивно иска да прогони тревогите и болката на детето си. Тежко е да слушаме как то изразява разочарованието или отчаянието си или да го виждаме нещастно. Истината, която всеки родител знае обаче, е, че не е в нашите ръце да предпазим децата си от всички рискове на съвременния свят или да им спестим болезненото израстване. Това, което можем да направим, е да създадем атмосфера на доверие и сигурност в дома си, в която те свободно да споделят преживяванията си. 

Не е необходимо веднага да предлагаме решения или да обясняваме, а просто да покажем на детето, че виждаме какво преживява. Вместо да омаловажаваме чувствата му, по-добре да ги назовем и да покажем, че го разбираме – например: „Изглеждаш изтощен и явно днес е бил труден ден. Тук съм, ако искаш да поговорим." или „Напоследък ми се струваш тъжен – усещам, че нещо те притеснява."  

Когато децата ни са тъжни или фрустрирани, че не могат да получат нещо, което много биха желали, нека им спестим назиданието и ги оставим да помечтаят за онова, което не могат да имат в реалността – понякога това прави действителността по-лесна за понасяне.

Лошо поведение или вик за помощ?

За всеки родител има моменти, в които поведението на тийнейджъра изглежда необяснимо, дразнещо или недопустимо. В такива ситуации първото, което искаме да направим, е да се намесим и да го спрем. Този подход обаче рядко работи и още по-рядко стига до корена на проблема. Защото въпросът не е какво прави детето, а защо го прави.

Зад почти всяко неприемливо поведение не стои „лошо“ дете, а дете с неудовлетворена нужда – от внимание, уважение, избор или самостоятелност. Това са естествени човешки потребности. Може да не ни харесва начинът, по който детето се опитва да ги постигне, но ако успеем да видим нуждата зад поведението, ще можем да го насочим към по-добър и по-ефективен начин да я удовлетворява.

Когато сме ядосани от поведението и постъпките на детето си и отправяме словесни нападки към него, то или се затваря, или ни отвръща по същия начин. Вместо да нападаме тинейджъра си с реплики като „Толкова си безотговорен, пак не си изчистил!“ или „Никога не мога да разчитам на теб затова, за което сме се разбрали!“, бихме могли да поднесем информацията ясно и с уважение – тийнейджърите са значително по-склонни да поемат отговорност, когато не се чувстват атакувани: „Разочарован съм. Бях сигурен, че докато се прибера, ще си успял да изчистиш.“ По този начин за децата ни става много по-лесно да ни чуят и да реагират добронамерено.

Заедно към решението на проблема

В книгата си „Как да говорим така, че тийнейджърът да слуша и да го слушаме така, че да говори" Адел Фабер и Илейн Мазлиш предлагат конкретни стъпки към съвместно разрешаване на проблемите с тийнейджърите, с които родителите се сблъскват. 

Този процес отнема време и е важно и двете страни да са относително спокойни, когато го започват.

Да вземем например неспазването на уговорения вечерен час за прибиране вкъщи – нещо, с което често се сблъскваме като родители и което предизвиква бурни емоции – от притеснение, тревога и страх до раздразнение и гняв. Първата стъпка след назоваването на проблема е да помолите тийнейджъра да сподели как изглеждат нещата от негова гледна точка. Това изисква да овладеете собствените си емоции и да се постараете просто да слушате. Вероятно детето ще сподели, че негови приятели остават до по-късно, че се чувства засрамено, че трябва да се прибира рано, че би се радвало да остава още малко и т.н. Когато детето усети, че е истински чуто и разбрано, то само ще поиска да чуе и вашата гледна точка.

Следващата стъпка е да обедините усилията и заедно да потърсите решение, приемливо и за двете страни. Можете да съставите списък с идеи – всички, без изключение, включително и абсурдните – без да ги оценявате предварително. Вероятно всеки от вас ще има своя идея как би изглеждало оптималното решение, но е важно „да се срещнете по средата“. Прегледайте списъка и изберете онова, което устройва и двама ви, и помислете как да го приложите на практика. 

Всичко това обаче предполага едно – че знаем какво всъщност искат и чувстват децата ни. А те рядко го казват директно. Специалистите по възпитание – Фабер и Мазлиш провеждат проучване, в което питат тийнейджърите какво биха казали на родителите си, ако можеха да говорят открито с тях - без страх и притеснение - и получават следните отговори:

Какви съвети биха дали тийнейджърите на родителите си, ако имаха възможност

• Не ни крещете;

• Спрете да ни критикувате непрекъснато;

• Не ни казвайте „Можеш да ми кажеш всичко", а после да реагирате с критики;

• Не съдете приятелите ни, без да ги познавате

• Не задавайте въпроси за неща, които са очевидни – например „Още ли говориш по телефона!?“;

• Не се претоварвайте с работа до такава степен, че вкъщи да нямате сили и време да поговорим;

• Ако се прибирате в лошо настроение, не си го изкарвайте на нас;

• Вярвайте в нас – една грешка не ни прави лоши хора;

• Дори да сме пораснали, казвайте ни, че ни обичате!

  
  

Не забравяйте себе си

В ежедневието си като родители сме толкова погълнати от нуждите на децата, че често пренебрегваме своите собствени. Може да успяваме да им помагаме да оцеляват, но без грижа за себе си няма да имаме жизнеността и присъствието, нужни за пълноценното им развитие. Нещо повече – няма да им покажем как се полагат грижи за себе си, а това е умение за цял живот.

Ако рядко намирате време за себе си, не се храните и не почивате достатъчно – откъде ще вземете енергията да общувате с детето си с разбиране? Как ще изслушате него, ако няма кой да изслуша вас?

Грижата за себе си не е егоизъм – тя е любовта, която децата ни виждат всеки ден.