Синдромът на самозванеца: Защо дори Айнщайн се е съмнявал в себе си?

Автор на статията e Олга Петрукович, магистър психолог и сертифициран гещалт психотерапевт, част от общността на hOUR SPACE.

Материалът е създаден в партньорство с az-jenata.bg и тяхната рубрика "Да си поговорим". Оригиналната статия можете да откриете тук.

Замисляли ли сте се защо, дори след като постигнете успех, вместо удовлетворение усещате съмнение? Получавате похвала, но вместо радост изпитвате тревога. Струва ви се, че не заслужавате признание, че околните надценяват способностите ви и че трябва да станете по-умни, талантливи, перфектни, за да докажете стойността си. В ума ви се прокрадват въпроси като: „Дали просто имах късмет?“ или „Ако знаеха истината за мен, щяха ли все още да ме ценят?“ 

Ако тези мисли са ви познати, вероятно сте се сблъсквали със синдрома на самозванеца. Това е усещането, че не сте достатъчно добри, че не заслужавате мястото си, че успехите ви са плод на случайност, а не на вашите реални качества. 

Как възниква синдромът на самозванеца? 

Живеем в общество, което ни внушава, че за да бъдем приети, обичани и оценени, трябва да се променим. Трябва да бъдем по-добри, по-красиви, по-успешни. Очакванията – както нашите, така и на околните – се увеличават, а с тях расте и усещането, че не сме достатъчни. 

Защо се случва така? Защото бъркаме любовта с успеха. Изглежда, че ако сме успешни, ще бъдем обичани от другите, а и самите ние ще заобичаме себе си. Ако сме признати, ще бъдем приети. Ако сме безупречни, никой няма да ни изостави. Тази илюзия ни кара да гоним недостижими стандарти и подхранва тревогата, че ако спрем да се стараем, ще изгубим всичко. 

Ако вярвате, че всичко трябва да бъде изпълнено безупречно, вероятно ви е трудно да приемете собствените си грешки и несигурности. Дори малка критика може да ви разклати, а комплиментите често звучат като преувеличение. 

Как се проявява този синдром? 

Много успешни хора споделят, че въпреки признанието си, никога не се чувстват напълно достойни за него. Един от най-известните примери е американската писателка Майя Анджелоу, която въпреки факта, че е написала повече от десет книги и е получила редица престижни награди през живота си, така и не успяла да се освободи от усещането, че всичките ѝ постижения всъщност не са заслужени.

Нещо подобно е изпитвал дори Алберт Айнщайн. Той веднъж е признал, че „неволно се чувства като измамник“, чийто постижения не заслужават толкова признание. Разбира се, заслугите на Анджелоу и Айнщайн са уникални, но усещането, че получаваш нещо незаслужено, е доста разпространено явление. 

Синдромът на самозванеца може да се прояви в различни форми: 

● Страх от разобличаване – усещането, че някой ще види всичките ви недостатъци и несигурности. А когато това се случи, ще изпитате срам и разочарование от себе си. 

● Прекомерно старание – непрестанен стремеж да доказвате стойността си чрез работа, често на ръба на прегарянето. 

● Избягване на предизвикателства – нежелание да приемате нови възможности от страх, че няма да се справите. 

● Отхвърляне на комплименти – склонност да приписвате успехите си на късмет, помощ от други хора или благоприятни обстоятелства. 

Какво да правите, ако разпознавате тези модели в себе си? 

Нищо от това, което сте свикнали да правите. Ако се опитвате да НЕ бъдете „самозванец“, да показвате мнима експертност и да се борите със срама от себе си, той ще се умножи. Първата стъпка е да поспрете за момент и да се запитате: 

● Кой съм аз всъщност?

● Приема ли ме някой точно такъв, какъвто съм сега? 

● Убеден ли съм, че не ме приемат? 

● Проверил ли съм това или съм го предположил въз основа на остарели вярвания? 

● Питал ли съм хората около мен за обратна връзка? 

Може би се чувствате не на място, несигурни и некомпетентни, и имате основания и минали случки, които ви карат да вярвате, че ще бъдете отхвърлени. Но тези чувства не са непременно сегашната реалност – те са само мисли, които могат да бъдат проверени в контакт с други хора. Важно е да започнете да разграничавате фактите от вътрешните страхове. 

А когато получите признание, вместо да го омаловажите, опитайте се да го приемете. Помислете: „Ако някой друг беше постигнал това, което аз постигнах, щях ли да го смятам за незаслужено?“ 

Вместо да се затваряте в съмнения, опитайте се да взаимодействате повече с хората около вас. Споделяйте несигурността си и слушайте обратната връзка – ще откриете, че не сте сами в това. Почти всеки човек, независимо от успехите си, понякога се съмнява в себе си. Възможно е именно вашата уязвимост и автентичност да са това, което другите ценят най-много във вас. 

Какво още може да помогне? 

Един от най-ефективните начини за справяне със синдрома на самозванеца е психотерапията. Все повече хора търсят терапия не за да станат „по-съвършени“, а за да се срещнат със себе си. Да спрат да бягат и контролират. Да се научат да обитават своето собствено място в живота си, без да се преструват на някой друг. 

Истинската промяна не идва, когато се насилваме да бъдем по-добри, а когато си позволим да бъдем себе си. Терапията е едно от малкото места, където може да се експериментира с това – не с идеята да станем „по-успешни“, а просто да разберем какво е да сме точно такива, каквито сме. Да усетим, че това е достатъчно. 

И след като го изпитаме в „безопасни“ условия, можем да излезем в света с едно ново знание за себе си. Че не е нужно да сме „по-“. Че можем да сме просто себе си. И това е напълно достатъчно.