Стигма, невродивергентност и грижа за себе си

Статията е част от рубриката ни "Без стигма", в която говорим за различни психични състояния и преживявания, около които често има неразбиране и предразсъдъци. Вярваме, че когато назоваваме нещата с истинските им имена и говорим открито за тях, създаваме пространство за приемане, подкрепа и промяна.

Автор на статията е д-р Владислава Сусанина, клиничен психолог с 10 годишен опит в областта на психологичната практика, научните изследвания и публичните политики, член на общността на hOUR SPACE.

„Просто не се стараеш достатъчно.“

„Ако се концентрираш, ще се справяш по-добре.“

„Всеки понякога се чувства така.“

За много невродивергентни хора това са послания, които се повтарят през целия им живот. Техните поведения често биват определяни като проблемни, груби или немотивирани. Това може да е детето, което трудно стои мирно в час, човекът, който избягва зрителен контакт, или възрастният, за когото ежедневните задачи изглеждат непосилни.

Зад тези примери може да стои една много различна реалност на мозък, който обработва информацията, емоциите и света по начин, различен от това, което обществото счита за „типично“.

През последното десетилетие осъзнаването на невродивергентността значително нарасна. Аутизмът и разстройството с дефицит на вниманието и хиперактивност (ADHD) все по-често се обсъждат в училища, работни места, здравни среди и социални медии. Все повече възрастни разпознават определени черти у себе си, повече семейства търсят оценки за децата си, а разговорите за приобщаване стават все по-чести.

Въпреки този напредък, информираността невинаги води до разбиране. Погрешните представи остават широко разпространени и много невродивергентни хора продължават да се сблъскват с осъждане, неразбиране и натиск да се приспособят.

Все повече изследвания показват, че макар неврологичните различия действително да могат да създават трудности, стигмата и недостъпната среда често оказват по-голямо влияние върху благополучието, отколкото самата диагноза (Botha & Frost, 2020; Chapman, 2021).

Това е важно, защото невродивергентността не е психично заболяване, нито е нещо, което трябва или може да бъде „поправено“ или „излекувано“. Вместо това тя описва естествени различия в начина, по който хората мислят, учат, общуват и преживяват света. Както всички форми на човешко многообразие, тези различия могат да носят както силни страни, така и предизвикателства, като всеки човек има уникални способности, предпочитания и нужди.

Какво е невродивергентността?

Терминът невродивергентност се отнася до хора, чиито мозъци функционират по различен начин от това, което се счита за неврологично типично. Той включва редица невроразвойни състояния като аутизъм, ADHD, дислексия. Диспраксия. синдром на Турет (APA, 2013).

Концепцията е част от по-широката парадигма на невроразнообразието, въведена за първи път от австралийската социоложка Джуди Сингър в края на 90-те години. Вместо да разглежда неврологичните различия единствено през медицинска призма, движението за невроразнообразие твърди, че вариациите в човешкото мислене са нормална част от многообразие ни и трябва да бъдат разбирани по подобен начин като различията в културата, езика или личността (Singer, 1999; Chapman, 2021).

Тази перспектива не отрича, че много невродивергентни хора изпитват значителни трудности. Предизвикателства, свързани с изпълнителните функции, емоционалната регулация, сензорната обработка, комуникацията или вниманието, могат да засегнат различни области от живота, но тези трудности често стават по-ограничаващи, когато средата не успява да се адаптира към тях (Chapman, 2021).

Представете си двама ученици с ADHD. Единият посещава училище, което позволява чести почивки за движение, гъвкави стратегии за учене и учители, които разбират различията в изпълнителните функции. Другият постоянно бива наказван за това, че се върти на място, забравя домашни или му е трудно да стои неподвижно. Въпреки че и двамата имат една и съща диагноза, техният опит може да бъде напълно различен. Ако единият ученик бъде наказван за трудности, които не са изцяло под негов контрол, той може да започне да интернализира това като самообвинение и срам, което допълнително да засилва съществуващите му трудности.

Получаването на диагноза за невроразвойно състояние може да бъде скъпо, трудно и да отнеме много време. Тези бариери водят до това много хора да се насочват към самодиагностика като начин за получаване на валидиране от общността, по-добро разбиране на себе си и достъп до стратегии за справяне без необходимост от официално медицинско потвърждение.

В България, както и в много други държави, невродивергентността при възрастни остава по-малко видима в здравеопазването и обществения разговор в сравнение с проявите в детска възраст. Получаването на диагноза като възрастен често остава трудно, а понякога и невъзможно, поради съществуващите погрешни представи за невродивергентността.

Когато стигмата се превърне в истинското предизвикателство

Въпреки че обществената осведоменост се подобрява, стигмата продължава да влияе върху начина, по който невродивергентните хора са възприемани.

Хората с ADHD все още често са описвани като мързеливи, недисциплинирани или неспособни да се контролират. Аутистите често са стереотипизирани като лишени от емоции, незаинтересовани от социални контакти или неспособни на емпатия, въпреки че изследванията поставят под въпрос някои от тези предположения (Kimber et al., 2024). Скорошната по-голяма видимост в социалните медии води и до реакции като: „Всеки е малко аутист“ или „Всеки вече има ADHD“. Подобни коментари могат да омаловажат преживяванията на хората, чиито неврологични различия значително влияят върху ежедневния им живот.

Една от най-значимите последици от стигмата е маскирането (masking/camouflaging). Още от ранна възраст много невродивергентни хора научават, че определени техни поведения привличат критика или нежелано внимание. В отговор те съзнателно или несъзнателно потискат части от себе си, за да изглеждат по-„типични“. Това може да изглежда като дете аутист, което насилва зрителен контакт, въпреки че това му е неприятно; което потиска повтарящи движения, които му помагат да регулира емоциите си; или внимателно да репетира разговори преди да говори. Макар това да изглежда като успешно приспособяване, често идва с висока емоционална цена. Изследванията показват, че продължителното маскиране може да бъде свързано с повишена тревожност, депресия и състояние на дълбоко изтощение или бърнаут (Hull et al., 2017; Cook et al., 2021). Това означава също, че другите хора могат да пропуснат сигналите за претоварване и невродивергентните хора да получават подкрепа едва когато достигнат точка на срив или криза.

Невродивергентните хора могат също да започнат да приемат стигматизиращите нагласи като свои собствени, вярвайки, че са фундаментално „дефектни“ или „недостатъчно добри“, което допълнително влошава негативните последствия (Botha & Frost, 2020). Тогава въпросът се променя от:„Каква подкрепа би ми помогнала да се справя?“ към: „Защо просто не мога да бъда като всички останали? Какво не е наред с мен?“

Грижата за себе си не е самоподобряване

Когато разговорите за грижа за себе си се появяват онлайн, те често се фокусират върху това как self-care може да повиши нашата продуктивност чрез техники на осъзнатост или релаксация. Макар тези практики да могат да бъдат полезни, те неволно могат да насърчат идеята, че всички трябва да се грижат за себе си по един и същи начин.

За невродивергентните хора грижата за себе си може да е свързана с това какво им помага да функционират по най-добрия възможен начин. За някои хора това може да означава носене на слушалки с шумопотискане по време на натоварено пътуване. Други може да се нуждаят от редовни двигателни паузи, визуални планери, по-гъвкави рутини или време за възстановяване след социални събития. Някои могат да се възползват от терапия или медикаментозно лечение, докато други откриват, че най-голямо влияние върху тяхното благополучие имат разбирането на собствените им сензорни нужди, поставянето на граници или свързването с други невродивергентни хора.

Маскирането отново заслужава специално внимание тук. Макар че има ситуации, в които адаптирането към социалните очаквания да е необходимо, усещането, че човек не може да бъде себе си за продължителни периоди от време, може да стане емоционално изтощително. Тогава грижата за себе си може да включва откриването на пространства, в които маскирането вече не е необходимо.

Друг важен аспект на грижата за себе си включва подкрепата на изпълнителните функции, вместо постоянната борба срещу тях. Трудностите с планирането, организацията, работната памет и започването на задачи са често срещани сред много невродивергентни хора, но тези предизвикателства често се интерпретират като липса на мотивация.Вместо да се разчита единствено на силата на волята, изследванията показват, че практични подкрепи като напомняния, визуални графици, разделяне на задачите на по-малки стъпки или body doubling (извършване на задача в присъствието на друг човек, което подпомага фокуса и започването) могат значително да намалят стреса и да подобрят ежедневното функциониране.

Може би най-трансформиращият аспект на грижата за себе си обаче е самосъстраданието. Много невродивергентни възрастни описват, че са прекарали години, вярвайки, че са мързеливи, безотговорни, „твърде много“ или просто не се стараят достатъчно. Замяната на тези убеждения с по-голямо разбиране към себе си отнема време, но е важна част от намаляването на влиянието на интернализираната стигма.Самосъстраданието не означава да игнорираме трудностите или да избягваме отговорността. Вместо това означава да признаем, че трудностите при изпълнението на задачи, създадени около очакванията към невротипичните хора, не са отражение на личната ни стойност (Neff, 2003).

Заключение

Невродивергентността винаги е била част от човешкото многообразие. Макар аутизмът, ADHD, дислексията и други невроразвойни състояния да могат да създават реални предизвикателства, все повече доказателства показват, че стигмата, неразбирането и недостъпната среда могат да създадат по-големи бариери от самите неврологични различия.

От детството до зрелостта повтарящите се преживявания на осъждане, изключване и натиск да се съобразиш могат да повлияят върху увереността, психичното здраве и качеството на живот.

Грижата за себе си може да бъде важна форма на устойчивост, защото насърчава разбирането на собствените нужди, поставянето на реалистични очаквания и признаването, че човек може да живее добре, без да се превръща в някой друг.

References:

American Psychiatric Association. (2013). Diagnostic and statistical manual of mental disorders (5th ed.). American Psychiatric Publishing.

Botha, M., & Frost, D. M. (2020). Extending the minority stress model to understand mental health problems experienced by the autistic population. Society and Mental Health, 10(1), 20–34. https://doi.org/10.1177/2156869318804297

Chapman, R. (2021). Neurodiversity and the social ecology of mental functions. Perspectives on Psychological Science, 16(6), 1360–1372. https://doi.org/10.1177/1745691620959833

Cook, J., Hull, L., Crane, L., & Mandy, W. (2021). Camouflaging in autism: A systematic review. Clinical Psychology Review, 89, 102080. https://doi.org/10.1016/j.cpr.2021.102080

Hull, L., Petrides, K. V., Allison, C., Smith, P., Baron-Cohen, S., Lai, M.-C., & Mandy, W. (2017). "Putting on my best normal": Social camouflaging in adults with autism spectrum conditions. Journal of Autism and Developmental Disorders, 47(8), 2519–2534. https://doi.org/10.1007/s10803-017-3166-5

Kimber, L., Verrier, D., & Connolly, S. (2023). Autistic People’s Experience of Empathy and the Autistic Empathy Deficit Narrative. Autism in Adulthood, 6(3). https://doi.org/10.1089/aut.2023.0001

Neff, K. D. (2003). Self-compassion: An alternative conceptualization of a healthy attitude toward oneself. Self and Identity, 2(2), 85–101. https://doi.org/10.1080/15298860309032

Singer, J. (1999). Why can't you be normal for once in your life? From a "problem with no name" to the emergence of a new category of difference. In M. Corker & S. French (Eds.), Disability discourse (pp. 59–67). Open University Press.