Граници в родителството: Как да ги поставяме без чувство за вина

Автор на статията е Надежда Маркова – клиничен психолог и член на hOUR SPACE. Статията е създадна в рамките на проекта Boost Balance, реализиран от TimeHeroes (България), Work for Social (Испания) и Pro Bono Lab (Франция) и съфинансиран от програма CERV на Европейския съюз.

Темата за границите във възпитанието на децата се върти толкова често в обществото, че е придобила почти митични размери. Това е една от темите, способни да събудят силни преживявания и у най-уверения родител. Това не е случайно – в нея се преплитат аспекти като сигурност, възпитание, изграждането на детето като личност. Повдигането на тези въпроси започва някъде през първата година на детето и ни съпътства неизменно чак до дълбините на тийнейджърството. Нека открехнем вратата към тази тема през една примерна ситуация, която може и да ви е позната.

В парка сте и детето ви иска сладолед. Преди това е яло само пица, скачало е на батут, купили сте му балон, става късно и много ви се иска да се приберете и да хапнете някаква готвена храна. Но точно в този момент детето ви иска сладолед и няма да ви позволи да подминете този въпрос. Във вас започват да се прескачат различни мисли: „Не е достатъчно топло още за сладолед“; „Не може цял ден да получава каквото иска, ще се разглези“; „Ще си развали вечерята“, Уморен/а съм вече, искам да се прибирам“ и т.н. Започвате да усещате раздразнение и нетърпение. В същото време се появяват и мисли като: „Какво пък толкова, един сладолед“; „Искам да му дам възможно най доброто“; „Много е жален така, като му се яде“.

През ума ви минава и репликата на някой роднина, че е нужно да се поставят правила и да не се угажда за всичко. Сещате се и за някакво видео, което бяхте гледали за травмите, които нанасяме на децата си. Същевременно детето продължава да настоява за сладолед, а от вас се иска да вземете някакво решение.

Освен това ви се струва, че заявите ли позицията си веднъж, кажете ли нещо, вече по никакъв начин не можете да се отметнете от думата си. И за капак, тъкмо когато бяхте решили нещо, се появява партньорът ви и заявява точно обратното на вашето мнение.

Родителстването всекидневно включва много подобни ситуации. И всяка една от тях загатва темата за границите във възпитанието. Понякога дилемата за сладоледа ще ни залее и ще ни оплете в чувство на недоволство или вина, дълго след като случката е отминала.  Понякога ще ни се струва като фасулска игра на фона на други решения, които трябва да взимаме за детето си. Защото да си родител означава да взимаш решения – кое да забраниш, кое да позволиш, кое да поощриш. И най-трудното – кога да оставиш детето си да взима решенията само.

Да си родител означава да взимаш решения – кое да забраниш, кое да позволиш и кое да поощриш.

Нека се опитаме да открием верния път в ситуация като тази. Възможните реакции

в тази ситуация са много, но в общи линии зависят от два основни фактора: посланието, което искате да отправите към детето, и способността ви да овладявате вътрешните си преживявания.

Посланието е свързано с това, което искаме да възпитаваме у децата си – ценности, убеждения и правила. Някои от тях са общочовешки (например правилото да не нараняваме), други са индивидуални – характерни за вашето семейство или за самите вас.

В случая със сладоледа може би няма да открием общовалидни правила и ценности, но можем да посочим много индивидуални – например да откажете купуването на сладолед заради желанието си да поощрите здравословни хранителни граници, да учите детето на търпение, да насърчите култура на финансови спестявания и пр. Можем също да си представим как се съгласявате да купите сладоледа, водени от убеждението си, че е редно да има дни, които са само за удоволствие, защото на самите вас ви се яде сладолед или поради това, че не искате да хабите време и енергия в такива дребни препирни.

Вторият фактор - способността да овладяваме вътрешните си преживявания –

има роля не само за това какво решение ще вземем и дали ще поставим някаква граница, а и как ще го направим.

Много често в наглед безобидни ситуации започват да се прокрадват наши убеждения, тревоги и автоматични възприятия на света.

Например отказваме сладоледа първосигнално от страх, че детето ще се разболее, ако яде студено. Или пък се заинатяваме на мнението си, защото смятаме, че щом ние сме възрастният, значи трябва да имаме пълното право и авторитет да налагаме решенията си.

Понякога не си даваме сметка за това как умората, гладът и други физиологични нужди влияят на начина, по който възприемаме дадена ситуация, правейки я много по-трудна за отиграване. Или пък попадаме в капана на сравненията и допусканията „Когато аз бях дете, нещата бяха по друг начин...“, „Ако сега направя Х, другите ще си помислят, че...“

Всички тези вътрешни преживявания често се активират за части от секундата и невинаги ги осъзнаваме. В такива моменти е ценно да можем да спрем за момент, да си дадем сметка за тях и да се запитаме: носят ли ни те полза в решението на тази ситуация? Дават ли ни насока как да действаме като уверени родители? Или просто наливат масло в огъня, правейки решението още по-трудно?

Да си родител често е предизвикателство, защото изисква много вътрешна работа – осъзнаване на „бутоните“, които околните понякога натискат, на личните дезадаптивни вярвания и травми, поглеждането им отстрани и осъзнатото решение да действаме по нов начин (или по същия, ако това ни върши работа).

Поставянето на граница може да е едновременно твърдо и категорично, но и топло и свързващо.

И така – да кажем, че сме осъзнали вътрешните си преживявания, които ни тласкат в една или друга посока (напр. „какво ще каже баба му“) и сме се освободили от тях. Свързали сме се с важните за нас послания и ценности и в крайна сметка сме решили да откажем купуването на сладолед. Как да го направим успешно?

Поставянето на граница може да е едновременно твърдо и категорично, но и топло и

свързващо. Именно тази комбинация носи на детето усещане за сигурност. Дори буквалният отговор да не се харесва на детето (защото кой все пак не обича сладолед), усещането за сигурност е дълбоко потребно. А то идва по две основни линии.

Първата е, че някой знае, разбира, загрижен е и носи отговорността вместо детето (не му се налага да взима толкова много решения само̀). Границите правят този сложен свят обясним, по-ясен и по-предвидим. Втората линия на сигурност идва от свързването с детето и зачитането на неговите преживявания.

Можем кротко, но категорично да обясним (колкото пъти е нужно), че няма да купим този сладолед. Можем също да покажем на детето, че го разбираме. Да зачетем неговите преживявания на гняв или тъга, да се извиним, ако е необходимо. Да споделим, че самите ние също много обичаме сладолед и много ще се радваме следващия път да си хапнем заедно. Можем да предложим за разтуха да поиграем на нещо, което обича (без това обаче да е подкуп). С едно и също действие на отказ можем да изпратим посланието, което искаме (поставяйки граница), и в същото време да предложим сигурност и топла и приемаща свързаност.

Сега забравете за сладоледа и помислете за всички други ситуации, засягащи темата за границите: споделянето на играчки; лягането вечер; подреждането на стаята; репликите, които използваме; суматохата на излизане от вкъщи; вечерния час; екранното време; пресичането на улицата; гостуването у приятели; начина, по който се държим вкъщи, и т.н. Макар и по-сложни (и често повтарящи се), тези ситуации се свеждат до същото:

1. Осъзнаваме вътрешните си преживявания, които може би ни тласкат в някаква посока (напр. личните ми тревоги, емоции, глад, умора, фиксирани убеждения от типа „така се прави“). Претегляме: могат ли да бъдат полезни с нещо? Ако да – вслушваме се в тях; ако не – оставяме ги настрана.

2. Определяме основното послание (в съответствие с ценностите ни като човек и като родител), което искаме да предадем в тази ситуация. Изисква ли то да забраним (сложим граница), да позволим или да поощрим дадено поведение? Обърнете внимание на това, че говорим за основното послание – нормално е това, което в една ситуация е било първостепенно по важност, понякога да остава на заден план в друга ситуация.

3. Избираме начин, по който да предадем това послание, така че да създадем у детето си едновременно усещане за сигурност и за свързаност.

Поставянето на граници е нелека задача, с която всеки родител се сблъсква. Няма гаранция, че винаги ще взимаме най-добрите решения, но когато се водим от ценностите си и изграждаме добра връзка с детето, пътят на отглеждането и възпитанието ни носи повече удовлетворение, а ние крачим по него по-уверени. Времето ще покаже къде ще ни отведе този път на ценности и свързване – на някое дългоочаквано място, на някоя изненадваща дестинация или... пред магазинчето за сладолед.

*Статията е подготвена в рамките на проекта Boost Balance на TimeHeroes (България), Work for Social (Испания) и Pro Bono Lab (Франция) и съфинансиран от програма CERV на Европейския съюз. Изразените възгледи и мнения в рамките на статията са единствено на автор(ите) и не отразяват непременно възгледите на Европейския съюз или на финансиращия орган. Нито Европейският съюз, нито финансиращият орган носят отговорност за тях.