Как да поставяме граници, без да губим връзката с детето

Границата не е наказание и не е начин да покажем на детето кой е по-голям и силен. Тя е начин да кажем ясно кое е приемливо и кое не

Автор на статията e Диляна Асенова– телесен психотерапевт под супервизия и член на общността на hOUR SPACE. Материалът е създаден в партньорство с az-jenata.bg и тяхната рубрика "Да си поговорим". Оригиналната статия можете да откриете тук.

Да бъдеш родител е една от най-сложните роли, които изпълняваме. А поставянето на граници е може би една от най-трудните части от нея. Децата естествено изпробват поставените им граници и невинаги приемат нашето „не“ с готовност. Родителите, от една страна, искат децата да се научат на отговорност, да спазват правила и да се съобразяват с другите. От друга, често споделят, че са изморени от непрекъснатите битки и в същото време се страхуват, че ако бъдат твърде строги, децата им ще се отдалечат от тях или дори ще ги намразят.

Много от родителите усещат поставянето на граници като ходене по тънък лед. Това е и една от темите, които ги отвеждат до кабинета на психолога или психотерапевта. Не защото не знаят, че детето има нужда от граници, а защото вече не знаят как да ги поставят, без отношенията помежду им да се превърнат в непрекъсната борба. Дотогава често са опитали различни подходи като наказания, награди, забрани, отнемане на време с приятели, играчки, компютри и телефони. Някои изобщо не са проработили, други са дали резултат за ден или за седмица, а след това познатият конфликт е започнал отначало.

В тази статия ще разкажа повече за някои общи принципи на комуникация с децата, които могат да намалят голяма част от напрежението между родител и дете.

Ако станем една идея по-осъзнати за това какво се крие зад детското поведение и се научим да подхождаме към децата с уважение и разбиране, поставянето на граници може да престане да бъде ежедневна битка. Защото границата не е наказание и не е начин да покажем на детето кой е по-голям и силен. Тя е начин да кажем ясно кое е приемливо и кое не, без да отхвърляме детето и неговите чувства.

Защо наградите и наказанията невинаги работят?

Наградите и наказанията могат да работят, но ефектът им често е краткотраен. Ако обещаем любим десерт, за да седне детето с нас на вечеря, може и да постигнем желаното поведение в този момент. Това обаче не означава, че детето е разбрало защо семейната вечеря е важна или че следващия път ще седне на масата по собствено желание. Възможно е следващия път отново да поиска десерт и познатото договаряне да започне отначало.

Подобна е ситуацията и с наказанията. Отнемането на телефона или времето с приятели може да накара детето да направи това, което искаме, но понякога основната му мотивация ще бъде да избегне неприятната последица, а не да разбере смисъла на изискването ни. А когато външният натиск го няма, няма гаранция, че желаното поведение ще се повтори.

Целта ни като родители не е детето да направи нещо само защото сме обещали награда или сме го заплашили с наказание. Искаме постепенно то да изгради собствена вътрешна мотивация и да може да прави добри избори и когато нас ни няма.

Кога да поставим граница и кога да оставим детето да избира?

Преди да говорим за това как поставяме граници, може би е добре да си зададем един друг въпрос, а именно винаги ли е необходимо да ги поставяме?

Представете си ръководител в работата ви, който постоянно ви наблюдава, оценява, понякога хвали, но много често критикува. И разбира се, всичко е за ваше добро. Как бихте се чувствали? Най-вероятно много често и децата се чувстват по този начин.    

Ако дъщеря ви иска да отиде на първия учебен ден с пола върху панталона и десет несъчетаеми цвята, това не застрашава живота ѝ и няма нужда да влизате в битка. Ако обаче отивате заедно на театър, можете да ѝ предложите два подходящи варианта за облекло, между които тя да избере. Така границата остава, но в нея има и пространство за избор.

Ако синът ви забрави екипа си за физическо, също няма нужда веднага да се намесвате със строги правила или с поредната лекция за отговорността. Понякога можем да оставим и света да научи децата ни на някои неща. Последицата от собствения пропуск може да бъде много по-смислена от десетото ни напомняне.

Изберете няколко наистина важни неща, които са ценни за вашето семейство, и бъдете последователни в тях. Няма нужда, а и няма голяма полза, да контролираме всичко в поведението на детето. Това може да са съвсем обикновени неща: детето помага със слагането на масата, домашните се пишат в неделя сутрин, вечер сядаме заедно на вечеря, не влизаме с обувки вкъщи. Важното е това да са правила, зад които действително стоите и които носят смисъл за вашето семейство, а не просто ги налагате, защото имате сила като родител.

При децата в училищна възраст вече можем много повече да говорим за смисъла на правилата и да обясняваме защо дадено нещо е важно за нас и какво се случва, когато договорката не бъде спазена. И тук идва важната разлика между наказанието и естествената последица. Ако детето влезе с мръсни обувки вкъщи, няма нужда да му вземаме телефона, а е по-логично то да почисти след себе си. Ако не си е написало домашните в уговореното време, времето за тях ще трябва да бъде намерено по-късно, дори това да означава по-малко време за забавления.

От свързване към сътрудничество 

Любимият ми цитат за детското възпитание е от клиничния психолог и психотерапевт Хаим Гинът: „Недей да си родител, бъди човек, който е родител.“

Вярвам, че да виждаме човека в детето срещу нас е едно от най-важните неща, ако искаме да прекратим постоянните битки с него. Понякога толкова силно се вкопчваме в ролята си на родители и в това да възпитаваме, поправяме и учим, че забравяме как бихме се почувствали ние, ако някой общуваше с нас по същия начин.

Отразяване на детските емоции без съвети

Представете си, че сте допуснали грешка в работата си (да, дори родителите правят грешки). Какво бихте искали да чуете от партньора си вечерта, когато му разказвате? „Аз колко пъти ти казах да бъдеш по-внимателен/на“ или бихте предпочели просто да се почувствате изслушани и разбрани? Нито едното ще поправи грешката, нито другото. Но във втория случай няма да се наложи освен с проблема в работата да се справяте и с гнева към човека до вас. 

Всеки човек има нужда да бъде изслушан и разбран. Това важи с пълна сила и за децата. Понякога едно изслушване, едно „Разбирам, че си тъжен/ядосан/разочарован/уплашен“ или една прегръдка могат да бъдат много по-ценни от поредния съвет или поучение.

Това не означава, че одобряваме всяко поведение на детето, нито че разговорът за случилото се отпада. Означава първо да му дадем право да преживее емоцията си и да се почувства разбрано. Когато детето преживява силна емоция, моментът рядко е подходящ за дълги обяснения и съвети. Разговорът може да бъде проведен малко по-късно.

Важно е да разграничим приемането на емоцията от приемането на поведението. Детето има право да бъде ядосано, че му казваме „не“, но това не означава, че границата трябва да се промени. Можем едновременно да разберем чувството му и да останем категорични в решението си. Така запазваме връзката с детето, без да се отказваме от ролята си на родител.

Уважение без етикети и засрамване

,, Не бива никога да подтикваме детето да се чувства зле, виновно или засрамено, за да ни послуша“ - Габор Мате и Гордън Нюфелд, „Стойте до децата си“

Много родители в определен момент се улавят, че казват на децата си думи, които самите те са чували в детството си от своите родители. Думи, които някога са си обещавали, че никога няма да използват. И въпреки това в даден момент те се появяват в комуникацията със собствените им деца.

Децата приемат казаното от родителите си много сериозно. Когато често чуват едни и същи послания за себе си, те могат да се превърнат в част от начина, по който се възприемат. Начинът, по който говорим на детето, постепенно се превръща и във вътрешния глас, с който то започва да говори на себе си.

В момент на гняв тези думи могат да излязат лесно: „Ти си глупав“, „Какъв си непохватен“, „Ти си безотговорен“, „Голям инат си“. Проблемът е, че те не казват на детето какво не приемаме в поведението му, а му казват какво е то.

И точно тук е важната разлика при поставянето на граници. Можем да бъдем категорични към поведението, без да нараняваме детето. „Не приемам да ми говориш по този начин“ е граница. „Ти си ужасно невъзпитан“ е оценка на детето. Границата няма нужда да засрамва.

Когато използваме обидни епитети, към конфликта добавяме и срам. Детето вече не остава само с посланието, че определена негова постъпка е неприемлива, а може да започне да преживява, че нещо в самото него не е наред. А истинската ни цел е друга: детето постепенно да се научи да разпознава границите и да поема отговорност за собственото си поведение.

Хуморът понякога върши повече работа от поредната забележка

„Светът е оцелял, защото се е смял.“Радой Ралин

Не всяка граница има нужда от сериозен тон, за да бъде взета насериозно. Понякога хуморът може да свърши повече работа от поредната забележка. Децата много често прекрасно знаят какво се очаква от тях, докато родителят продължава да повтаря едно и също отново и отново.

Вместо поредното „Говори ми с уважение“, което детето вероятно е чувало много пъти, можем с усмивка да кажем: „Май добрият тон се е скрил някъде. Да го потърсим ли?“.

Ако детето не си е написало домашното, можем да се пошегуваме, че в стаята му има едно тъжно и изплашено домашно, което няма кой да утеши. Разбира се, хуморът трябва да е съобразен с възрастта на детето. Можем да използваме любимите му песни, музикални изпълнители, компютърни игри или всичко онова, което е част от неговия свят.

Границата не се променя. Променя се начинът, по който я поставяме, и понякога точно това е достатъчно, за да не се стигне до поредната битка.

Какво да направим, когато сме поставили границата, а детето просто не я спазва?

Поставянето на границата не означава, че детето автоматично ще я спази. Ето няколко стратегии, които могат да ви помогнат в тези моменти.

Първо поговорете

Отворете поле за разговор с детето. Изслушайте го, без да го прекъсвате и обвинявате. Ако сте ядосани, кажете го, но изчакайте, преди да се опитате да проведете разговор. Когато сме ядосани, е много по-трудно да чуем детето и да разберем какво стои зад поведението му. Най-важното е да подходите с уважение към детето и неговите емоции. Това, че приемаме емоцията, не означава, че приемаме поведението. 

Очаквания

Изразете ясно своите очаквания. Ако искате детето да направи нещо, обяснете му какво точно очаквате от него. Понякога приемаме за очевидно нещо, което за детето изобщо не е толкова очевидно. То има свой начин на мислене и невинаги разбира правилата и договорките по същия начин като нас.Затова бъдете конкретни: „Очаквам, когато кажеш, че ще се прибереш в 20 часа, да бъдеш вкъщи в 20 часа.“ или „Очаквам след училище да разходиш кучето около блока за 15 минути.“ „Бъди отговорен“ или „Прибери се навреме“ оставят много повече пространство за различни интерпретации.Колкото по-ясни са очакванията, толкова по-малко пространство остава за недоразумения и разочарование и от двете страни.

Родителството е повторение

Това, че сме казали нещо веднъж, не означава, че детето автоматично ще го превърне в навик. Особено когато въвеждаме ново задължение, понякога ще се налага да напомняме.

И възрастните се разсейваме и забравяме. Колко пъти сте пропускали да изпиете лекарството си, да изхвърлите боклука или да върнете обаждане на някого? На моменти ни изглежда, че децата не са толкова заети и би трябвало просто да запомнят няколко правила, но и те имат свой богат вътрешен свят.Напомнянето обаче няма нужда всеки път да се превръща в ново обяснение или лекция. Ако детето вече знае какво сте договорили, една дума може да е достатъчна: „Домашното.“ „Кучето.“ „Чиниите.“ Постепенно напомнянията ще стават все по-малко, докато в един момент детето започне да поема тази отговорност само.

Намерете заедно решение

Има случаи, в които границата е ясна, детето знае какво очакваме от него и въпреки това договорката продължава да не се спазва. Вместо всеки път да влизате в един и същи конфликт, опитайте да потърсите решение заедно.

Децата са изключително креативни. Възползвайте се. Попитайте детето какво му пречи да спазва договорката и какво решение предлага то. Не отхвърляйте веднага идеите му. Попитайте го дали има и други предложения, а след това споделете и своите.

Важно е решението, което намерите заедно, да не отменя самата граница, а да помогне тя да бъде спазвана. Ако например договорката е детето да разхожда кучето след училище, но това постоянно не се случва, можете да обсъдите каква е причината и дали друг час би бил по-реалистичен. Отговорността остава, но начинът, по който тя ще бъде изпълнена, може да бъде предоговорен.

Разговорът, разбирането и търсенето на решение не означават, че границата изчезва. Детето има право да не я харесва, да бъде ядосано или да продължи да настоява. Понякога най-трудната част за родителя е да остане последователен в това, което вече е казал. Можем да разберем желанието на детето и едновременно с това да запазим своето „не“.

Границата може да бъде категорична и едновременно с това уважителна. Можем да кажем „не“, без да засрамваме, да приемем гнева на детето, без да променяме решението си, и да му оставим пространство да избира там, където изборът вече може да бъде негов.

Преди да възпитаваме, е важно да подхранваме връзката с децата си. А ние, като възрастни, носим отговорността за начина, по който общуваме с тях и изграждаме тази връзка. Колкото по-силна е връзката ви с детето, толкова по-вероятно е то да бъде отворено към вас, да чуе защо нещо е важно за вас и да ви сътрудничи. Защото в крайна сметка целта не е детето просто да ви слуша, а постепенно да се научи да прави собствените си избори и да поема отговорност за тях.

Ето и няколко терапевтични въпроса за родители, които могат да ви помогнат да погледнете малко по-внимателно към отношенията с детето си: 

• Кои граници за мен са наистина важни и не искам да бъдат прекрачвани?

• Когато казвам „не“, поставям необходима граница или просто искам нещата да се случат по моя начин?

• За кои неща мога да дам свобода на избор на детето?

• За кои неща мога да оставя външния свят да учи детето ми?

• Как реагирам аз, когато детето ми не се съгласява с поставената граница?

• Давам ли си време наистина да изслушам детето си?

• Какво малко нещо мога да направя още днес, за да подхраня връзката с детето си?