Данък „Перфекционизъм“

Автор на статията е Милена Божанова, неорайхиански аналитичен психотелесен терапевт под супервизия, член на общността на hOUR SPACE.

Има хора, които никога не грешат и винаги вършат работата си безупречно. На пръв поглед това са хората, на които всички се възхищават. Организирани са, надеждни и сякаш винаги знаят какво правят. Често ги даваме за пример за професионализъм и дисциплина.

Но зад тази привлекателна фасада понякога се случва нещо съвсем различно. Дори един обикновен имейл не може да се изпрати, ако не е проверен няколко пъти; задачите се отлагат, защото „още не са достатъчно добри“. Краят на един проект не носи удовлетворение, а само временно облекчение. След него веднага идва следващата цел, без време за почивка, а летвата за „достатъчно добро“ се вдига все по-високо.

Какво стои зад красивата опаковка на перфекционизма

Когато започнем да усещаме, че стойността ни зависи от представянето ни, високите стандарти вече не са просто въпрос на качество. Започват да се превръщат в начин да се чувстваме сигурни. Брене Браун го сравнява с „20-тонен щит“, с който ходим, надявайки се, че ще ни предпази от болката и срама. Под него стои опитът да контролираме начина, по който другите ни виждат: „Ако изглеждам перфектно и върша всичко перфектно, никой няма да може да ме нарани.“

Здравият стремеж е насочен към израстване, учене и майсторство. При перфекционизма обаче самооценката започва изцяло да зависи от безупречното представяне. Постижението вече не е просто добре свършена работа, а се превръща в единствено доказателство за нашата лична стойност.

Перфекционизмът често функционира като защитен механизъм срещу страха от отхвърляне. Цената обаче е висока: хронична умора, постоянна себекритика, а умът ни отново и отново се връща към минали грешки или започва да предвижда бъдещи.

Перфекционизмът сам по себе си не е психично разстройство, но определени негови форми са свързани с по-висок риск от депресивни и тревожни симптоми, бърнаут и други психични затруднения. Зад перфекционизма могат да стоят различни процеси. Особено рисков е „социално предписаният перфекционизъм“ (термин, въведен от психолозите Хюит и Флет, изследователи на перфекционизма) — усещането, че трябва да бъдем безупречни, за да отговорим на очакванията на другите. По-новите изследвания потвърждават, че именно тревогата от грешки, негативната самооценка и усещането за външен натиск са по-силно свързани с психологически дистрес, отколкото самият стремеж към високи стандарти.

Какво ни струва перфекционизмът:

• Губим време и спокойствие: За да постигнем 2 % подобрение, преправяйки за пореден път няколко слайда, прекарваме часове наред пред компютъра, крадейки от времето за себе си и семейството.

  
  

• Губим удоволствие и смелост: Радостта от процеса изчезва, заместена от постоянна тревожност. Прокрастинацията и страхът от новото постепенно ни парализират. И докато отлагаме, някой друг поема желания проект, а за нас остава мълчаливото съжаление отстрани. Играта и импровизацията постепенно изчезват от живота ни.

  
  

• Губим връзка със себе си: Когато попаднем в капана на перфекционизма, спираме да се питаме: „Какво наистина искам?“. На негово място идват въпросите: „Какво трябва?“ и „Какво ще впечатли другите?“. Постепенно губим връзка със собствения си вътрешен компас и започваме да следваме чужди изисквания.

  
  

• Губим автентичната близост: Близостта с другите минава през уязвимостта. Когато от нас “се изисква“ постоянно да сме силни, успешни и безгрешни, ние крием всичко, което ни прави раними — несигурността, страха, объркването и слабостта си. Показваме на другите една добре подредена версия на себе си, но скриваме това, което наистина преживяваме.

  
  

Големият парадокс

Колкото повече се опитваме да бъдем безупречни, толкова по-трудно става да се почувстваме спокойни и уверени в себе си. Проблемът е, че съвършенството не ни дава сигурността и контрола, които ни обещава. Получаваме одобрение, успокояваме се за момент и почти веднага започваме да се питаме: „Ами следващия път? Ами ако този път не се справя?“. Този омагьосан кръг никога не ни насища. Отвътре остава усещането, че сме обичани не заради това кои сме, а заради това, което правим. У перфекциониста остава неосъзнатият глад за това да бъде приет именно такъв, какъвто е – с грешките и несъвършенствата си.  

Как да разграничим здравословния стремеж от перфекционизма?

Можем да започнем с един прост въпрос: това, което правя в момента, носи ли ми радост и удовлетворение, усещане за разширение или ме свива, натежава ми и събужда тревожност и страх?

Да се откажем от перфекционизма не означава да спрем да държим на качеството. Означава да не превръщаме резултата в присъда за собствената си стойност.

Откъде да започнем?

Забавяне, пауза и съзнателно празнуване

Преди да преместите летвата още по-високо и да хукнете към следващия проект, съзнателно спрете. Дайте си няколко часа или дни пауза. Позволете си да отпразнувате постигнатото и да изпитате истинско удовлетворение — колкото и незначителен да изглежда успехът ви.  Когато си позволим да спрем и да признаем постигнатото, даваме на себе си възможност наистина да го преживеем като успех. Даваме знак на тялото си, че опасността е преминала. Без тази пауза лесно се връщаме към познатото: „Добре, а сега какво следва?“.

Практика „Достатъчно добре днес“

Запитайте се: „С какъв ресурс разполагам днес?“ Важно е да разберем, че 100% от днешните ни възможности може да са равни на 50% от вчерашните. Уважете сигналите на тялото си и се съобразете с реалността на настоящия момент, вместо постоянно да взимате назаем от собствените си сили, за да гоните съвършенство.

Контролиран опит за провал и импровизация 

Тялото и нервната система имат нужда от опит, че грешката не води до катастрофа. Направете микро-експеримент: сгответе десерт изцяло без рецепта и без мерителни чаши; изпратете кратък имейл на близък колега, без да го препрочитате три пъти; съзнателно оставете нещо несъвършено в ежедневието си. Забележете какво се случва в тялото ви, как се чувствате и дали светът продължава да се върти спокойно около вас.

Да търсим качество и да се стремим към красив резултат е естествен човешки стремеж. Но истинското майсторство оставя място и за „достатъчно доброто“, за радостта от процеса и за правото да бъдем себе си.

Излизането от този капан не значи да спрем да творим или да работим според високи стандарти. Изисква се обаче смелост да свалим „20-тонния щит“ и да си позволим да бъдем живи и несъвършени..., но приети и обичани, заради нас самите.