„Ама как - това ти е семейството...“ - стигмата около дистанцията от близките

Статията е част от рубриката ни "Без стигма", в която говорим за различни психични състояния и преживявания, около които често има неразбиране и предразсъдъци. Вярваме, че когато назоваваме нещата с истинските им имена и говорим открито за тях, създаваме пространство за приемане, подкрепа и промяна.

Автор на статията е Делян Киров, клиничен психолог с опит в работата с теми като себепознание и развитие, справяне със стрес, партньорски и семейни взаимоотношения, справяне с травми и житейски кризи, подкрепа при раздяла или развод, страхове и фобии.

Какво правим, когато най-близките ни хора, семейството, прекрачват личните ни граници или не уважават важни за нас ценности?

След поредния скандал, заядлив коментар или обезценяване на постиженията и чувствата ти може да започнеш да се питаш какво всъщност искаш от тези отношения.

„Писна ми всеки път да става едно и също.“

„Защо изобщо продължавам да се занимавам?“

„Ако това беше някой друг, щях ли още да го търпя?“

Към самите отношения се добавя и социалният контекст. Имаме представи как трябва да изглежда едно „нормално“ семейство, какво дължи детето на родителя и какво се очаква от един добър родител. Отдалечаването от тези очаквания може да предизвика чувства на  осъждане, вина и срам (Agllias, 2018; Barnwell, 2024).

Как се стига до отдалечаване?

Изследванията върху семейното отчуждение описват различни причини: продължителни конфликти, липса на подкрепа и приемане, насилие и неглижиране, зависимости, различия в ценностите, проблеми, свързани с избора на партньор, финансови разногласия и други трудности, които често се натрупват с времето (Blake, 2017).

Отдалечаването може да изглежда по много начини. Виждате се по-рядко. Споделяте си по-малко. Има теми, които вече не обсъждате. Понякога контактът спира напълно.

Това е двупосочен процес: ограничаването на отношенията може да дойде както от страна на порасналото дете, така и от страна на родителя (Blake, 2017). 

Семейството в българския контекст

Сравнителни данни от европейски проучвания показват, че в България обществените нагласи и очаквания за дълга на порасналите деца към родителите им са значително по-силни, отколкото в много други страни. Сред тях са грижа при нужда, финансова помощ и приспособяване на работния живот към нуждите на родителя. Българските участници показват по-силно одобрение на тези задължения  в сравнение с респондентите от Франция и Норвегия (Mureşan & Hărăguş, 2015).

Взаимната обвързаност и силните семейни ценности могат да бъдат източник на силно усещане за грижа и сигурност . Родителите продължават да помагат на порасналите си деца финансово, с практически неща или с гледането на внуци, а с напредването на възрастта посоката на помощта може да се промени (Dykstra & Komter, 2012). За много хора семейството носи и чувство за принадлежност и увереност, че има към кого да се обърнат в труден период.

Трудността идва, когато личните интереси на човека започнат да влизат в конфликт с очакванията на семейството му.

Кого избираш за партньор? Колко често се прибираш? Колко компромиси трябва да правиш? Колко помощ трябва да дадеш? Колко пъти трябва да простиш?

Към родителите също има силни обществени очаквания за колко постоянна и каква трябва да бъде връзката им с детето. При отчуждение тези представи  могат да се превърнат в източник на срам и страх от външна  оценка (Agllias, 2013; Blake, 2017).

Решението да се отдалечиш не се случва във вакуум. Заедно със самите отношения претегляш и какво означава изборът ти спрямо ролята ти на „добро дете“ или „добър родител“ пред останалата част от семейството и пред обществото.

Мнението на околните

Стигмата около семейното отдалечаване стига по-далеч от неприятните коментари.

Хората често описват, че внимават пред кого говорят за отношенията си, крият отчуждението или предварително обмислят как да го обяснят (Scharp, 2016; Barnwell, 2024). След като споделят, много от тях се чувстват неподкрепени от социалната си среда (Scharp, 2016).

Други се притесняват да не бъдат възприети като жестоки, драматични или неразумни. Някои избягват разговори за семейството или определени ситуации около празници, за да не трябва отново да обясняват защо не участват. Поддържането на по-ограничен контакт също може да изисква усилие: какво да кажеш, какво да премълчиш и как да реагираш на чуждите очаквания отношенията да бъдат възстановени (Barnwell, 2024).

Стигмата засяга и родителя, от когото детето се е отдалечило. Това често носи  усещане за срам и страх от външно осъждане за това какъв родител си (Agllias, 2013).

Вината и срамът - познати и очаквани 

Вина, срам и съмнение дали решението е било правилно се срещат в разказите на хора, дистанцирали се от родителите си. Част от тях едновременно с това описват и облекчение (Agllias, 2018).

„Откакто не си говорим, ми е по-спокойно... и точно за това се чувствам виновен.“

Вината може да се появи, когато започнеш да излизаш от старата си семейна роля. Казваш „не“. Не прекарваш празника там, където се очаква. Отказваш да обсъждаш личния си живот. Не поемаш поредния ангажимент само защото винаги си го правил.

При родителя това може да звучи по друг начин:

„Какво ще кажа на хората, ако ме попитат за детето ми?“

Силните семейни очаквания могат да добавят още тежест към вината и срама, особено когато човек отказва нещо, което другите дълго са приемали за даденост от него (Agllias, 2018).

Какво може да даде отдалечаването?

Хората, които са ограничили или прекъснали контакт след продължително трудни или нараняващи отношения с родител, описват чувства на облекчение, повече пространство за възстановяване и в някои случаи личностно израстване (Agllias, 2018; Blake, 2017).

Съществуват данни че при порасналите деца честият контакт с майката при ниско качество на отношенията е свързан с по-лоши здравни показатели в сравнение със случаите, в които отношенията са по-скоро позитивни (Reczek et al., 2025).

Това е пряко свързано с въпроса за стигмата. Обществото е склонно да приема семейната близост за висша ценност сама по себе си, без да отчита качеството на взаимоотношенията.

Да погледнеш отвъд стигмата

Семейството има особено място в живота ни и затова решенията за сближаване или дистанциране често са трудни. Въпреки това самият факт, че някой е част от семейството ти, не говори достатъчно за качеството на отношенията ви. Всеки човек има право самостоятелно да прецени  доколко една семейна връзка е удовлетворяваща, уважителна и устойчива.

Не позволявай стигмата да затвори този въпрос, преди дори да си си позволил да се замислиш за него.

Чувството за вина невинаги означава, че правиш нещо грешно. Понякога се появява, когато излизаш от стара семейна роля или отказваш нещо, което другите дълго са приемали за даденост от теб.

Общественото мнение и външните оценки винаги ще съществуват. Само ти обаче знаеш как се чувстваш в една връзка и дали тя ти носи близост, сигурност и подкрепа, или по-често те изтощава и наранява. Позволи си да я оцениш трезво.

Източници:

• Agllias, K. (2013). The gendered experience of family estrangement in later life. Affilia, 28(3), 309–321.

• Agllias, K. (2018). Missing family: The adult child’s experience of parental estrangement. Journal of Social Work Practice, 32(1), 59–72.

• Barnwell, A. (2024). Family estrangement and the unseen work of not doing family. Sociology, 58(6), 1416–1431.

• Blake, L. (2017). Parents and children who are estranged in adulthood: A review and discussion of the literature. Journal of Family Theory & Review, 9(4), 521–536.

• Dykstra, P. A., & Komter, A. E. (2012). Generational interdependencies in families: The MULTILINKS research programme. Demographic Research, 27, 487–506.

• Mureşan, C., & Hărăguş, P.-T. (2015). Norms of filial obligation and actual support to parents in Central and Eastern Europe. Romanian Journal of Population Studies, 9(2), 49–82.

• Reczek, R., Thomeer, M. B., & Bijou, C. (2025). How intergenerational estrangement matters for maternal and adult children’s health. Journal of Marriage and Family, 87(1), 92–113.

• Scharp, K. M. (2016). Parent-child estrangement: Conditions for disclosure and perceived social network member reactions. Family Relations, 65(5), 688–700.